Non so in qual modo, ma i miei scolarini erano venuti a sapere che quel giorno era il mio compleanno. Me li vidi arrivare alla scuola col vestito delle feste e con un regalino tra le mani.
Chi mi portava una penna elegante, chi un libriccino da messa, chi un astuccio da lavoro, chi un bel mazzo di fiori freschi. Io fui consolata e attristata da quella vista: consolata perchè qualunque segno di gratitudine o d'affetto che mi venisse da quei buoni figliuoli mi toccava il cuore e mi faceva parer leggiero ogni sacrifizio: attristata, poichè pensavo che i denari occorsi in quelle compre, potevano venir destinati a più nobile uso. A ogni modo, accolsi serenamente quelle care dimostrazioni d'amore.
Un bambino solo, il più povero, non mi offrì nulla: ma dal suo contegno imbarazzato e dal suo visetto malinconico argomentai quanto dovesse soffrire. Lo chiamai e quando l'ebbi vicino me lo strinsi ripetutamente fra le braccia, baciandolo. Incoraggiato da quelle carezze, il poverino mi pose tra le mani un involtino e fuggì vergognoso.
Sorpresa e incuriosita, lo aprii senza che nessuno potesse accorgersene. Vi erano.... indovinate!.. Tre pallottoline di zucchero!
Lo richiamai subito da me.
--Lo sapevi che mi piacesse lo zucchero? gli chiesi sorridendo.
--Me lo sono figurato! Mi piace tanto a me!
--E tu, ripresi commossa, l'hai certo chiesto alla mamma e....
--No signora! replicò prontamente, non ho chiesto nulla a nessuno; glie l'ho serbato proprio io, di mio....
--Ma pure....
--La nonna, quando mi dà il caffè e latte, mi mette sempre nella chicchera due o tre pallottoline di zucchero per indolcirlo. Io ho levato lo zucchero....
--E il caffè e latte?... chiesi con la gola serrata.
--L'ho preso amaro!
Mario, piccolo Mario, dove sei tu? Forse il fumo delle officine avrà annerito il tuo viso d'angelo, forse a quest'ora lavorerai i campi dove biondeggia la messe e si matura, al sole, la vite, forse ti accoglieranno le navi avventurose dove il lavoro è sì duro, la speranza sì fallace....
Ma chiunque tu sii, operaio, agricoltore o uomo di mare, il tuo posto è fra i nobili cuori, per quali l'amore è sacrifizio, l'abnegazione, dovere.
Mario, piccolo Mario, se tu per un momento potessi entrare nella mia stanzetta da studio, vedresti molte carte, molti libri, molti ninnoli; e vedresti anche, custoditi in una piccola campana di vetro, tre pezzetti di zucchero, un nome, una data! | Не знам как, но моите ученици бяха разбрали, че днес имам рожден ден. Видях ги като пристигат в училище с празнични дрехи и с малки подаръци в ръце. Едно дете ми носеше изящна писалка, друго молитвеник, трето несесер, четвърто красив букет от свежи цветя. При вида им се почувствах едновременно щастлива и натъжена: щастлива, защото всеки знак на благодарност или обич от тези добри деца ме трогваше и омаловажаваше всяка направена жертва; а натъжена, защото смятах, че парите, които са похарчени за тези покупки, можеха да бъдат използвани за по-благородни цели. Все пак посрещнах спокойно тези мили прояви на обич. Едно единствено дете, най-бедното от всички, не ми даде нищо, но от смутения му вид и посърнало личице веднага разбрах колко страда. Повиках го и когато се приближи до мен, го притиснах няколко пъти в обятията си и го целунах. Окуражен от милувките ми, малчуганът постави в ръцете ми едно пакетче и избяга засрамен. Учудена и изгаряща от любопитство, го отворих без никой да забележи. И вътре имаше познайте какво!..Три бучки захар! Веднага до извиках при себе си. - Ти знаеше ли, че обичам захар? - го попитах с усмивка. - Предположих! На мен толкова ми харесва. - Ами ти.. – продължих смутена – сигурно си я поискал от майка си... - Не, госпожо! – отговори веднага - не съм искал нищо от никого. Аз самия ви я запазих от моята... - Наистина ли?... - Когато баба ми дава кафе с мляко, винаги ми слага в чашата и две или три бучки захар, за да го подслади. Аз извадих захарта... - А кафето с мляко?.. – попитах аз със свито сърце. - Изпих го горчиво! Марио, малък Марио, къде ли си ти сега? Може би димът в работилниците е почернил ангелското ти лице, може би в този момент работиш по полетата, където жълтее пшеницата и зреят на слънце лозите, може би те подслоняват авантюристични кораби, където работата е толкова тежка, е надеждата така измамна.. Но какъвто и да си, работник, земеделец или моряк, твоето място е сред благородните души, за които любовта е жертва, а себеотрицанието – дълг. Марио, мили Марио, ако за миг можеше да надникнеш в моя кабинет сега, щеше да видиш много писания, много книги, много играчки; но щеше да видиш също, скрити под стъклен похлупак, три бучки захар, едно име и една дата! |