Къщата беше стара, с етаж и покрив, които сякаш всеки момент щяха да се срутят. Стените бяха целите в дупки, тухлите – ужасно мръсни, мазилката видимо се ронеше. Не ми е ясно как по дяволите се крепеше тая съборетина. Представях си как с преминаването на първия трамвай се срутва до основи. Но трамваи оттук не минаваха вече 15 години. Къцауа Лешината1 беше на приземния етаж. Сега след толкова време някак ми е жал за нея. Не се събори, не нарани никого, алкохолът беше този, който убиваше. Всъщност приземният етаж беше вкопан на един метър под земята, а въпросната Къцауа представляваше една долнопробна кръчма. О, иронична е съдбата - караше пияниците отрано да привикват към калта.
Беше около Коледа, навън времето не беше много студено и човек още можеше да изпие една каса бира на открито без да се вкочани от студ. Проникнах в храма на опустошението и съдбата ми беше предопределена. Вътре се слушаха френски шансонети, почти като шепот - явно беше, че всички са съгласни с Едит, която не съжаляваше за нищо.
Имаше около 10 човека, двайсет мътни очи – или поне така си помислих първоначално, но после разбрах, че съм сгрешил с около 3 – всеки си гледаше неговата работа с ревностно усърдие. Никой не говореше, въпреки това беше истинско удоволствие да ги гледаш как, сякаш по команда, всички вдигаха чаши, отпиваха по две малки глътки, след което ги слагаха обратно на масата. Чуваше се едно единствено преглъщане и почукване... И въпреки всичко имаше общуване, усещах го, плаваше във въздуха.
Знаех, че моментът е сюблимен, но гърлото ми беше пресъхнало, стомашната ми амеба искаше да я напоя. Колкото повече растеше, толкова повече се увеличаваше желанието ѝ да бъде напоена. Без да чакам повече, минах незабелязан като добра дума покрай бара с достатъчно смелост и няколко монети, за да взема две бири за мен и за моя спътник. Барманът, набит и дебел човек с къдрави брада и мустаци, шегаджия с бяло петно на дясното око, ми направи знак да замълча.
„Уважаеми колеги по чашка! Коледните празници вече почти дойдоха, рàботихте неуморно таз‘ година, кой както можа и ние, като всяка фирма раздаваме премии от уважение. Ето тая купчинка медали е за вас, минете през бара бай Нелу да ви даде каквото ви се полага. Аз не мога да остана, че работата ме чака, ‘ма весели празници!“

1 Căţaua Leşinată (рум.) – Припадналата кучка; Бел. прев.

Беше стара къща, с един етаж и мансарда, готова да падне върху къщата. Стените бяха напукани, керемидите се показваха неприлично, мазилката се лющеше, само да я погледнеш с очи. Хич не знам как се държеше тази съборетина; въобразявах си, че ако мине някой трополящ трамвай, ще я събори при първото изсвирване. Но трамваят не минаваше оттам вече 15 години. Припадналата кучка обитаваше партера на сградата – сега, след толкова време, имам някаква прошка пред нея, не падна, не нарани никого, там само алкохолът убива – всъщност живееше на партер, издълбан с метър под земята – ех, ирония на съдбата, свикваше от време на време пияниците със земята – тази кучка беше кръчма, дадена на дявола...

Беше в навечерието на Коледа, навън беше така и така, все още можеше да се изпие каса бира, без да станеш на ледена висулка. Бях се промъкнал във време на страдание, и съдбата ми беше забита на гвоздей. Отвътре се чуваха френски шансони, почти под сурдинка, както и да е, изглеждаше, че целият свят е съгласен с Едит, която не съжалява за нищо.
Вътре имаше около 10 човека, двайсет мътни очи – така мислех първия път, по-късно узнах, че се мамех с около трима – и всеки си гледаше работата със свята педантичност. Никой не говореше, обаче се таеше някакво великолепие, което можеш да видиш, като по сигнал всички вдигнаха чашите си и изпиха по две малки глътки, след което поставиха чашите обратно на масата, чу се едно-единствено избълбукване и едно-единствено изтракване... и въпреки това имаше общуване, усещах го, витаеше във въздуха.
Знаех, че това е тържествен момент, все още ми съхнеше гърлото по дяволите, амебата в стомаха ми искаше да бъде полята, полята по-силно, отколкото растеше. Без да чакам повече, промъкнах се като сладка приказка до бара, с достатъчно нахалство и малко любезност да взема две бири, за мен и другаря ми. Барманът, нисък и дебел тип, с побелели брада и мустаци, шегобиец, с недъг на дясното око, бяло петно, ми направи знак да мълча.

“Уважаеми мои гости! Коледните празници наближават, работихте с желание тази година, всеки както можа, и при нас като във всяка уважаваща се фирма давам премии. Вижте, това е за вас, минете на бара Джелу да ви направи порция. Не мога да остана, понеже имам работа, затова “Весели празници!”